За проповедта, служението и любовта – в новото издание на Академичния дискусионен клуб на тема „Дяконията и мисията на Църквата“
Мисията е евангелска повеля. Всеки християнин по призвание има дълг както към себе си – да осъществява това свидетелство за своята вяра, така и към околните – мисията предполага динамично начало, цел, посока и в края на краищата изисква плодове от всички, които се наричаме християни и сме в Църквата.
Темата за дяконията и мисията е на толкова години колкото Църквата. Защото от самото начало – от изпращането на апостолите на проповед, от ръкополагането на първите дякони – да се проповядва и да се служи вървят ръка за ръка. Няма как да има жива Църква без тя да е дяконическа, да е служеща, и без да има проповедта и свидетелството. В ново време Николай Бердяев казва: „Моят хляб е материален проблем, хлябът на моя ближен е духовен проблем“.
Дяконията и мисията са свързани – и двете са резултат от любовта. Всеки има нужда от хляб, покрив и облекло, но понякога това не е достатъчно. Всъщност никога не е достатъчно, човек има нужда от любов.
Днес мисията почти ни убягва, дяконията се появява по празници…
Как гледаме на дяконията и мисията? Дали това са представи от миналото или имат съвременно, реално въплъщение? Къде е мястото им в нашия живот? Защо дяконията е кампанийна? Защо доброволците, отдали се на дякония, в Православната църква са толкова малко? Каква е разликата между дяконията и държавно организираните социални грижи?
Отговор на тези въпроси търсят в разговор доц. д-р Димитър Попмаринов, доц. д-р Мариян Стоядинов и гл. ас. д-р Стефка Кънчева в петото издание на Академичния дискусионен клуб.